ИЗЧЕЗВАЩИЯТ ЧАР НА МОДЕРНИЗМА

Защо не ценим образците на този архитектурен стил от периода между двете войни

Интервю на Цветана Шипкова

Разговаряме с Васил Макаринов – изкуствовед, част от екипа на Националния политехнически музей, и Теодор Караколев – журналист, който следва изкуствознание и артмениджмънт в НБУ. Те водят страницата „Български архитектурен модернизъм“ във фейсбук и имат над 10 500 последователи, а през тази година напуснаха виртуалния свят и обиколиха страната с пътуващата изложба „Български архитектурен модернизъм. Образци от 1920-те, 1930-те, 1940-те“. Интересът на Васил към тази архитектура започва с бакалавърската му теза в НБУ, следва създаването на страницата в социалната мрежа през 2013 г., и тъй като „в ерата на facebook няма нищо по-лесно от това да се срещнеш с някого със сходни интереси и със същия хъс за проучвателска дейност“ , скоро се включва и Теодор.
Как възникна интересът ви към българския архитектурен модернизъм? С какво ви привлече?
Теодор Караколев:
Историята на изкуството ме привлича в цялост, но конкретно модернизмът ми е интересен, тъй като се смятам за рационален човек. Не харесвам излишните самоцелни неща, а архитектурата от епохата на модернизма се стреми да ги избягва – известни са постулатите „Формата следва функцията“ или “Less is More”. Това обаче не е абсолютно правило за всяка сграда – напротив, тъкмо в този период архитектите се преборват за огромна лична свобода на творчеството си, за свобода във въображението. Може би именно тези две неща в архитектурата на модернизма ме докосват най-много: рационализмът и свободата.
Васил Макаринов:
Архитектурата на междувоенния модернизъм все още остава твърде подценявана в обществото, в сравнение с другите по-раншни стилове. Тя, обаче, има вътрешна красота, която не въздейства с орнаменти и украшателство, а със съотношение на форми, на обеми, с въздействието на материалите. За разбирането на това, обаче, са необходими поне някакви базисни познания, които ние се стремим да предадем и по този начин архитектурата на Модерното движение от времето между войните да бъде припозната като ценност. Приехме това като своя мисия, което предполага и провеждането на проучвания, а така също и популяризаторска дейност.

Защо, според вас, този архитектурен стил е толкова подценен в България?
Т.К.: Причините са много – всъщност този стил по-подробно е изучаван от съвсем малко хора, най-активно от д-р арх. Любинка Стоилова. Може да се започне тъкмо оттам – поради малкото проучватели и популяризатори, той остава непознат. А след като е непознат, няма и как да бъде оценен от обществото. За мен това е ядрото на проблема – всичко друго е следствие: може да се каже, че той е недооценен, тъй като хората се привличат повече от детайли и украса; може да се каже, че е недооценен, тъй като има редица сходства с част от архитектурата от социализма, която носи тежък негативен политически товар, въпреки своите собствени архитектурни достойнства. Но важното и това, към което се стремим е, че модернизмът ще стане по-високо оценен у нас, когато бъде добре опознат.
В.М.: Стилът не въздейства с органментация и украшателство. Не е толкова „бъбрив“, може би, както по-раншните стилове. Но от друга страна, поради сравнително краткия времеви период, а и високото качество на конструкциите, обектите са „живи“ – често пъти те изпълняват все още първоначалната си функция. Поради това по-необразованите собственици или стопани предприемат ремонти за повишаване на енергийната ефективност, без да се сещат, че по този начин – полагайки, например, стиропор, боядисан с произволен цвят, и подменяйки растера на оригиналните дограми – нанасят необратими щети върху тези сгради. Така че, проблемът е преди всичко с невъзприемането на тази архитектура като ценност.
Кои според вас са най-добрите образци на модернизма в архитектурата от периода, който разглеждате? Защо избрахте именно тази времева рамка?
В. М.: Трудно мога да определя конкретни образци, тъй като стилът има много и различни направления на различни места из страната. Но, все пак, безспорно сред най-обичаните от мен сгради се нареждат комплекс „България“ в София – уникален за страната комплекс, изпълнен с много технични нововъведения. Също и Морското казино в Бургас, библиотека „Искра“ в Казанлък и къщата на Каишев в Пловдив – всичките много ярки представители на модерната междувоенна архитектура.
Фокусирали сме се върху този период (1920-те, 1930-те и 1940-те), защото това е времето на навлизането на архитектурата на Модерното движение у нас, на утвърждаването на големите творци на стила, на навлизането и възприемането на новите идеи от школите в Европа и света. Спираме се в края на 1940-те, защото тогава (1948 г.) бива напълно забранена частната архитектурна практика, архитектурните бюра се закриват и архитектурата ни тръгва по един по-различен и неестествен път.
Т. К.: Изкуството – а ние гледаме през тази призма към архитектурата – е изключително субективно. По тази причина е трудно и да се каже кои са „най-добрите“. Както Васил каза, има много и различни направления, които имат понякога коренно различен подход към архитектурата. Аз лично обичам изчистени сгради с много светлина: споменатата библиотека „Искра“, пловдивската гимназия по дървообработване „Христо Ботев“ или например софийското 22-о СОУ „Г. С. Раковски“. Много ме привличат и случаите, в които, така да се каже, архитектите „решават проблем“. Такава именно е къщата на Каишев в Пловдив – на един терен с остър ъгъл и огромна денивелация арх. Светослав Грозев е създал невероятно красива сграда, която в същото време е и изключително функциоинална. Както Васил каза, времевата рамка свършва до 1948 година, но това не означава, че модернизмът приключва тогава. Темата за модернизма след това е изключително интересна и също се нуждае от задълбочено проучване. Очевидна и ясна е модерната архитектура от края на 50-те, 60-те и 70-те, но е интересен и периодът на т.нар. „сталинистка“ архитектура, в която можем да намерим също паралели с предвоенния модернизъм.
Кога и защо решихте да създадете платформата „Български архитектурен модернизъм“? Каква беше реакцията на страницата ви във facebook ?
В. М. : Страницата бе създадена в края на 2013 г., когато реших да споделя снимките, направени по време на проучването за дипломната си работа. Постепенно стана ясно, че темата е интересна, запалваха се все повече и повече хора, като в момента последователите на страницата са над 10 хиляди. Постепенно, с набирането на популярност на дейността ни, собственици на модернистични сгради или наследници на архитекти, творили в епохата, сами започнаха да се обръщат към нас, предоставяйки ценна информация, дори канейки ни да заснемем и представим някои наистина впечатляващи интериори. Така представихме собствения дом на арх. Мумджиев, къщата на Ангел Кантарджиев и пр.
Как събирате материалите ?
Т. К.: Има изключително много работа, която трябва да се свърши. Много често се оказва, че автентичните източници са безвъзвратно загубени. Тогава работата ни се превръща едва ли не в подобна на тази на археолозите – можем само да гледаме дадена сграда и да предполагаме кога и от кого е издигната по стилистични белези. За щастие в много случаи, когато си мислим, че няма информация се оказва, че тя просто не е „обнародвана“, така да се каже. Почти във всеки град има местни хора, които се вълнуват от историята, събират информация, но тази история остава в рамките на техния град или регион. Окомплектоването на тази информация е особено важно.
В. М.: Има два типа дейности за събиране на материали. На първо място са теренните проучвания. Провеждаме ги в различни места на България – Хасково, Бургас, Перник, Варна, Ямбол, Сливен, Радунци, като предвиждаме да обходим и доста други места. Много често, в повечето пъти съвсем случайно, посещавайки конкретни обекти се срещаме със собствениците, които се оказват добронамерени към нас и в някои случи ни предоставят ценни архивни материали.
Друг, много важен източник на информация, са архивните материали – от една страна това са градските и държавния архиви, от друга – пресата от проучвания период (предимно сп. „Архитект“ и сп. „БИАД“, но също и регионални вестници и списания). Разбира се, стъпваме до голяма степен и върху направените до момента проучвания, каквито от дълги години провежда и публикува д-р арх. Любинка Стоилова, които също са ценен и меродавен източник.
В кои наши градове, освен София и Пловдив, има най-добри образци на модернизма в архитектурата?
В. М.: Модерната архитектура прониква много бързо в цялата страна. Разбира се, градовете с най-голям прираст на населението или бързоразвиваща се индустрия от междувоенния период могат да ни предложат някои наистина любопитни образци. Такива места са Габрово с някои много крайни проявления на модернизма от арх. Нено Ямантиев, Сливен – с местния архитект Захари Илиев, също и Стара Загора с много разпознаваемите сгради от арх. Христо Димов. Отварям една скоба, че макар и малко познати, тези образци на модернизма са не по-малко значими за историята на архитектурата от популярните примери в София, например, което е интересен показател за нивото на развитие на тези места.
Т. К.: Повече или по-малко „модерни“ сгради могат да се открият практически навсякъде, дори по селата. Малко проучена е например темата с курортите. В Боровец има една великолепна модернистична сграда, днес сгушена зад пазарски сергии. Много други из страната са разрушени, надстроени или променени до неузнаваемост. Огромно количество от хижите, както и метеорологичните станции в планините също са построени през 30-те и в началото на 40-те години, най-вече от модерниста арх. Генчо Скордев. Там все пак е по-трудно да се говори за някакъв впечатляващ архитектурен стил. Историите за строителството им обаче са изключително романтични, изпъстрени с ентусиазъм, доброволен труд, дарителство и любов към природата.
Разкажете накратко за изложбата, която организирахте. Какво научихте в процеса на композирането и експонирането й?
В. М.: Изложбата представлява един етап от нашата проучвателска дейност. С нея представяме най-интересните обекти, които сме успели да проучим в процеса на все още кратката си (малко повече от 3 години) съвместна работа. Тридесетте табла демонстрират проявите на модернизма от една страна в различни части на България (включително и в по онова време румънската Южна Добруджа), а от друга – различни по предназначение сгради. Показали сме обществени и индустриални здания, фамилни къщи и апартаментни сгради, църкви, бани и др. Разбира се, от процеса на изработване на таблата до момента излязоха някои нови сведения, но в крайна сметка това е съвсем естествено, тъй като проучвателската ни дейност продължава с пълна пара. Със сигурност ще излязат и още интересни сведения и детайли.
Т. К.: Изложбата синтезира по някакъв начин нашите по-генерални цели – популяризирането на този стил и желанието повече хора да го опознаят. Освен проучванията във всеки град, където правим изложбата, научаваме много неща и за самата „публика“. Аз вече съм оптимист за бъдещето, тъй като видях колко бързо и лесно могат да се променят нагласите на хората към модернизма. Изложбите във всеки град са съпътствани от презентации и от обиколки. Виждам, че е нужно съвсем малко на хората, за да усетят стила и спецификите, да намират красотата в модерните сгради и това да им носи удоволствие. Често чуваме от наши приятели, с които сме се запознали по време на изложбата – „Вече се заглеждам много повече по сградите в града“ или „Сега откривам все повече неща, които преди не съм виждал“. Това е целта – хората да са щастливи от средата, в която живеят и да се борят за нейното подобрение.
Работата ви е подобна на детективската. Кои забравени сгради и архитекти смятате за най-големите си находки?
Т. К.: Също както със сградите ми е много трудно да избера конкретно име. Много вълнуващо за мен бе посещението в Минералната баня на Ямбол от архитект Александър Куртев. Той е проектирал и други сгради в града – но не бих казал, че е някаква „находка“ – тъй като той е известно име за хората в Ямбол. Надявам се да успеем да популяризираме неговото творчество в цялата страна и чужбина.
Истинска находка за мен беше и сградата на библиотека „Искра“ в Казанлък от архитект Петко Цветков и неговите колеги Елена Варакаджиева и Генчо Скордев. Тази сграда е известна на изследователите, но отново се надявам да успеем да я популяризираме сред по-широката публика. Но що се отнася до Казанлък – наистина ме разтърси техният Войнишки паметник. За мен това е един от трите или четирите най-добри паметника в България.
В. М.:
Определено смятам за важно това, че пуснахме в обръщение малко позабравеното име на софийския архитект Васко Василев. До съвсем неотдавна това бе просто едно име, свързано с точно три забележителни апартаментни сгради. С малко усилия и помощ достигнахме до неговата снаха, която ни разказа живота му, посочи ни и други сгради, строени от архитекта, при които отново може да бъде забелязан неговият почерк – интересът към експресивните обтекаеми форми, огромните витрини, симетричните фасади с лек класицистичен уклон, но изключително модернистични по своята същност.
Също така, на немалко места из страната разбрахме за съществуването на редица ценни обекти, като например халите в Кърджали, банята в Ямбол, ловният дом в Оряхово и др., повечето от които предстои да проучим по-обстойно.

Вие често влизате в сградите, за които събирате информация. Разкажете някоя интересна история, с която сте се срещнали по този начин.
В. М.: Интересна находка беше една къща в Хасково, за която нямахме никакви сведения. Единствено знаехме за съществуването ѝ благодарение на Google Street View. Един ден, озовавайки се без никаква предварителна уговорка в Хасково, решихме да посетим къщата. Позвънихме на звънеца, при което ни отвори една дама, която се оказа пряка наследничка на първия собственик. Разказахме ѝ за какво става дума, за нашата дейност, при което тя не само, че ни покани вътре, но дори извади оригиналния архитектурен проект на сградата – с изписана година на изготвяне и, разбира се – архитект.
Т. К.: Можем да напишем книга само за посещенията и срещите с хората. Историите на всички са безкрайно различни. Най-ценното за мен е, че в мнозинството случаи собствениците помнят своята история и се стремят да се грижат за наследството си. Много често има проблеми, свързани с това, че без да са наясно как да се грижат за това наследство, неумишлено, от добро желание, но поради незнание, правят неуместни намеси. В други случаи имат финансови проблеми или са наясно, че процедурите през института за културно наследство са изключително тромави и това ги отказва от грижа.
За последните три години сме срещнали изключително много грижовни хора. Истината е, че в новините и общественото пространство чуваме за разрушения и нелепи ремонти и реставрации, но никога не чуваме за малките ежедневни грижи, които хората полагат за своите сгради. Мечтая си обществото ни – от частни лица, през бизнес, неправителствени организации, общини, държава – да започне да обръща внимание пряко на тези хора, да търси начини как да им помага с разбиране и лично отношение, и така заедно да опазим културното ни наследство.

Остави коментар

Имейл адреса Ви няма да бъде публикуван. Задължителните полета за отбелязани с *